Интервю с Деним

Деним и аз говорим за нещата от живота..

Деним е от онези мъже, за които стоя и се чудя: „ Как е възможно никога да не съм била влюбена в него?“. Познавам го от много години и разговорите ни са далеч от битовизми. Не съм си позволявала да питам на кого е кръстен от страх да не заподозре някаква баналност в мен. Той е с нестандартна визия за нещата. Тази визия не е просто в главата му. Той прави голяма част от щуротиите, които му хрумват! Деним обича живота, а аз се радвам, че той е част от пъзела на моя живот!

Мила: Деним, какво ни свързва нас двамата? Коя е пресечната ни точка?

Деним: Първият ми ярък спомен с теб е, когато обядвахме в заведение до една болница, близо до университета ( б.а. С Деним бяхме колеги в университета, бакалавърска програма, специалност Психология. В обедните почивки целият курс се събира някъде, за да обядва. И двамата сме искали да избягаме от това и сме решили да се усамотим. Търсейки самота и двамата се оказваме в едно и също заведение, близо до университета).  Счупихме разбирането, че трябва да сме с групата. От последвалия ни разговор помня, че разбрах, че си умна. След това пътищата ни се разделиха, но във филтъра на времето остана единственият човек от университета, към когото мога да изпитвам възхищение. Заради начина на мислене и личностното си развитие. Обичам пред очите ми да са хора, които могат да ми бъдат положителен пример.

Мила: И аз помня обяда до болницата. После помня, че ми препоръча “ Червено и черно“  на Стендал.. и че обикаляше домовете за деца, за да им носиш дрехи и играчки. Някак съм усетила нестихващия ти ентусиазъм за живот! Това от дете ли го носиш в себе си? Какво си взе от детството в живота ти на възрастен? Разкажи някой забавен детски спомен..

Деним: Знаеш ли, че е изключително трудно да се избере само един спомен?

Мила: На мен ми е лесно, защото имам общо един-два. Разкажи няколко тогава..

Деним: От дете непрекъснато разговарям с бъдещото и миналото си Аз. Доволно ли е детето от възрастния, в който се превръщам? Въпрос, който често си задавам и позволявам да ме води. Коригира ме.

Детството ми бе безкрайно щастливо, от експерименти и щуротии никога нямах време да ги помня, затова се научих да имам свидетели, за да ми разказват.

От най-крехка възраст придобих принципа, че щом ще се прави нещо диво, е хубаво да бъдеш пръв. Това остана до днес. Така печелиш уважение и доказваш думата си.

Затова ще разкажа нещо от много отдавна.

Първи клас – изпратиха ме до магазина за хляб. „А торбичка?“ – питам аз. Логично, казаха ми „Да“. Прибрах се от магазина и казвам „Нямаха хляб, но ето торбичката!“.

Трети клас – Наложи се да живеем в Асеновград. Пътувах всеки ден до Пловдив с влака. Нашите имаха магазин за хранителни стоки и работеха до много късно. Щеше да бъде първата Бъдни вечер, за която нямаше да има приготовления.

Бях със сестра си. Тя тогава е била на 3-4г.  Докато я гледах, помня, че бях подготвил вечеря с всичко в хладилника. Наредих масата със салфетките, чиниите, чашите, свещите. Нашите бяха в тотален шок от посрещането ни, защото скапани от работа, не очакваха празникът да бъде спасен.

Седми клас – Бях с мой приятел на покрив на г-образния ни блок, вече в Пловдив. Ядяхме кебапчета и пиехме Пепси. Излезе човек от една тераса и каза, че гледаме апартамента му, за да го оберем. Изкара пистолет и ни заплаши.

Аз взех един камък и тръгнах срещу него, докато моят приятел ми висеше на врата да се укротя. Човекът така и не стреля!

Девети клас, Механото. Хич не ходех на училище. Предпочитах да ходя на тепето и да си чета книги. Пристига класната ми учителка  вкъщи със следните думи: Синът Ви не идва на училище, а такъв ученик не бях виждала – целият клас единодушно го избра за техен говорител от първата седмица на запознанството им. Моля ви, накарайте го да идва!

В същият този клас една лоша директорка по-късно ме бе изправила пред всички, за да кажа кой е направил някаква беля.  Въпреки, че ме заплаши да ме изключи, й казах, че не помня кой е бил и едва ли ще се сетя.

Тогава помня и първият ми сблъсък с психологията. Първият час по психология учителката ни накара да представим себе си. Като дойде моят ред, приключихме диалога ни по следния начин –  тя плачеше пред всички, докато разказва личния си живот.

Десети клас, Училище „Паисий Хилендарски“. Там, отново в нова социална среда, помня пак час по психология. Водиха толкова обидно глупава дискусия на тема какво е „времето“, че докато стоях на последния чин, вглъбен в разговор с най-готината според мен девойка,  реших да вдигна ръка и да си изкажа теорията. След като приключих, помня как целият клас се бе втренчил в мен. Учителката ме гледа празно и само пита кой номер съм, за да ми пише отличен.

Дванадесети клас – Друго училище. В ден на самообучението ме направиха директор на училището. Чаках в сватбарски костюм директорката, която беше майка на бившето ми гадже. Направих й забележка, че е закъсняла, което очевидно доста я ядоса.

По-късно без никаква подготовка или предупреждение ме вкара в учителската стая, където се бяха наредили абсолютно всички учители и техните деца, които бяха поели ролите им.

Директорката ме сложи на директорското място и ми заяви „Води събранието!“.

Имах 5 секунди, в които да осъзная защо едни 30 души ме гледат втренчено. Сетих се, че учителката по физическо ми бе споделила за проблем с физкултурния ни салон. Подадох го, за да си дам време да се успокоя и помисля. В следващия момент ги попитах следното „Защо в часовете на дадени учители ние сме концентрирани и внимателни, учим с желание и интерес, а в други дисциплината ни е ужасна и не научаваме нищо?“.

Една учителка каза: „Нужно ли е да бъда звероукротител?“. Моята класна, която обожавам, й каза: „Ти мен звероукротител ли ме наричаш?“ и оттам нататък настъпи едно словесно меле  между целия колектив.

Усмивката ми бе 24-каратова, когато се обърнах към директорката, докато тя наблюдаваше с ужас случващото се.

Не знам дали тези спомени тук се класират в най-забавните, пропускам случаите, в които съм си чупил ръцете, пукал главата, учителки са ни издирвали по цели нощи в чужди градове по време на екскурзии. Прекалено много пъти изпадах в абсурдни ситуации заради абсурдни решения.

Не ме беше страх да сменям, изоставям социалните среди (под формата на училище или компании), като винаги защитавах слабите и побеждавах най-силните според моите разбирания. Има ли как това да не е останало и до днес?  Моралният компас съм си го сверявал толкова много пъти, че към днешна дата ми е изключително лесно в почти всяка ситуация да имам смелостта да кажа – това не съм аз, това не е моето – ще бъде другояче.

Ето рефлектирането върху по-зрялата възраст с още един, последен спомен.

Скучаехме с някого в 11 вечерта на центъра на Пловдив. Бях се запалил по изоставени населени места.

Разказаха ми за село в Стара Планина, което е изоставено. Двадесет минути по-късно бях взел най-добрия си приятел, който се сети да ме попита къде отиваме чак след 50-тия изминат километър по магистралата.  Отговорът ми бе: „Ето ти тая хартиена карта, ей т‘ва село търсим!“.  След три часа по неизвестни пътища и още два по черни балкански пътища стигнахме до обитаемо село.  Нашата дестинация беше на още 5-6км, но пътят бе крайно непроходим.

В единствената светеща къща реших да вляза да попитам дали има по-нормален път наобратно. Човекът вътре ме гледа доста време и каза: „К‘во, я влезте и пак ми разкажи какво направихте?“.

Влязохме, разказахме му, посмяха се доста. Казаха, че от години молят техни приятели да ги посетят там, а ние сме стигнали с моята тотално непригодна кола до там.

Вече към три сутринта пак ме попита как ми е отнело толкова време да карам по този черен път. Обясних му, че последната отсечка съм я взел за час и половина. Той каза, че я е взимал за 15мин. Отговорих му, че лъже и е невъзможно, а той ми каза, че си допива уискито и ще ми покаже.  Моят най-добър приятел обикновено ми казва: „Не можеш да го направиш това!“, с идеята да ме провокира. Този път погледът му беше“ Човече, не го прави!“. Заявих му, че в негова чест няма да си сложа и колана. Така и направих.

Това, което последва го запомних за цял живот. Качихме се в едно невзрачно Пежо. Пежо, което летя по завои на черен път и дупки със 100-120км/ч; там, където аз карах с 15км/ч. За пръв път летях с кола, буквално! Четирите гуми във въздуха и единствено виждаш короните на дърветата.

Казах си, че поне забавно ще мрем. Попитах мъжа от кога е фен на това шофиране, а той отговори, че не е фен, а професионалист. Факт, още съм жив.

Мила: Деним, ти си голяма откачалка! Има ли връзка между това да можеш да се задълбочаваш по отношение на околния свят и това да си преживял толкова интензивни преживявания? Възможно ли е да си задълбочен човек, ако си живял теоретично? Познаваш ли такива хора? И също..смешното случва ли се на ръба на ужаса? Там ли е домът му?

Деним: Историята учи, че балансът е всичко. Да живееш предимно във въображението си говори за липса на широк поглед.

Няма как да е обратното. Преди много време отказах да живея в красивите гледки по рекламите. Казах, че ще намирам своите наживо. И ще ги усещам, няма да ги снимам.

Искам да имам какво да разказвам на децата и внуците си. Да им давам адекватни съвети. Да ги науча да живеят.

Когато забравя да снимам красивото място, на което съм, означава, че съм щастлив. Да бъдеш щастлив е единственият начин да помогнеш на хората покрай себе си.

 Нещо, което ме изчерпва, е когато черпят живот от мен. Невинаги се усещам, което ме накара да бъда изключително пестелив откъм социалните си контакти.

Човек може да задълбочи даден аспект, дадена тема, но ако говорим за живота е друг въпрос.

Как може да задълбочиш в бита на циганите от гетата – като се информираш от новините или прекараш време с тях?  Искаха да ме обират, а накрая ми станаха приятели.

Как да задълбочиш в мисленето на политиците, ако не влезеш в техния бит и не видиш истинските им подбуди?  По новините или като се появиш в елитните и неелитните им срещи на приятелска и вражеска за тях територия?

Как да разбереш цинизма на лекарите, ако не се сблъскаш с техният бит? Артър Хейли не се брои.

Как да разбереш бизнесмените, без да имаш отношения с тях? Как да разбереш известните личности, по техните интервюта или ако не ти разкажат за живота си и не покажат егоцентризма си в личен разговор?

Как да разбереш мафиотите, ако нямаш отношения с тях? Те най-малко ме разочароваха в смисъла на отношението: „представа към реалност“. Как да разбереш децата от домовете, без да идеш и да поговориш с тях? С ДМС есемеси? Стотиците чували с дрехи не компенсираха времето, в което играех футбол с тях.

Как да разбереш отритнатите, тъжните, единаците, без да видиш в душите им? Оказва се, че тези, които идват и  будят съжаление, са тези, които най-заслужават презрение.

Тези, които се борят  и трудят въпреки трудностите са достойните за уважение. Как да задълбочиш в човека, как да заобичаш „Човека“, ако не го опознаеш? Как да опознаеш себе си, ако не се разпознаваш в огледалото, а именно обществото.

Наложените ни ценности от телевизията, много книги, социалните мрежи нямат общо с действителността. Животът е за живеене. Не в манипулираните представи в главите ни, не в мечтите ни, не в картинките, а тук и сега.

Уж толкова просто, а ми отне години да го осъзная.

Смешното е там, където е щастието. Да умееш да си щастлив никой не те учи. Това, че се разминаваме многократно с наградата Дарвин е въпрос на избор.

Мила: Трябваше ли да се срещнеш  със смъртта, за да осъзнаеш всичко това?

Деним: Какво по-отрезвяващо от нея? Винаги ми беше чудно що за хора са били мъртвите, които прибирахме.

Веднъж отидохме да приберем една баба. Видях снимките, спомените, възглавничките, чинийките й. 

След като я върнахме изкъпана и облечена, стаята беше изрината и нямаше спомен от живота й. .

Мила: Хмм…Отвъд смъртта е забравата..Само забравата ли?

Деним: След смъртта не е забрава. След нея изчакваме една  кратка вечност, докато и последната черна дупка се свие. За нас усещането следва да е със скоростта на премигване на окото и после пак си отваряме очите някъде там. Наричат го оптимистичен нихилизъм. Поне няма доказателства за обратното 🙂