Искам да ви запозная с Дани и Крис. Това са хора, които са в моя най-вътрешен първи концентричен кръг на приятелството. Дани е може би единствената ми приятелка, с която 20 години поддържаме ежедневно приятелство, а дори не живеем близо една до друга. Тя ме запозна с Крис и по време на първата ни среща на Гребната в Пловдив той ходеше на ръце, а не на крака. 🙂
В съвременния свят това да изглеждаш добре и да тренираш е масово явление. Неосъзнат докрай акт, който те доближава до желана визия!
Движението обаче е нещо много много повече и днес Дани и Крис ми обясниха защо това е така!
Тялото като единствено средство да изживееш живота си..
Движението като начин да промениш представите за себе си и взаимоотношенията си- с миналото, със самия себе си, с хората, емоциите и мислите.
Мила: Как бихте обяснили на едно малко дете защо спортът е важен?
Крис: Спортът в моите очи е възможност за развитие – на различни двигателни умения, но освен тях и качества като упоритост, дисциплина, целенасоченост, трудолюбие, воля. Всичко това е трудно да се развие без структурата и конкурентната среда на спорта, сблъсъка с трудностите, неуспехите и загубите. В това намирам много смисъл! Проблемът е, когато треньорите и родителите се самозабравят и обърнат детския спорт в състезание “на всяка цена“. В такъв случай, спортът може да донесе повече вреда отколкото полза. Затова е важно да има ценностна система, която седи над стремежа към победа и това да бъде възпитавано в децата.
Това, което интригува малките в спорта е играта, движението и откритието, че когато се упражняват в нещо, телцата им увеличават способностите си. Не бих се наемал да обяснявам на едно дете защо е важно, а бих намерил начин да го въвлека за достатъчно дълго, за да го разбере само.
Дани: Аз не бих обяснявала на малко дете, че спортът е важен. Не мисля, че децата ще разберат и повярват на нещо, изразено декларативно. Децата повече възприемат чрез пример и личен опит, така че или бих го излагала на стимул чрез мен самата, докато практикувам спорт или бих го въвличала в това заедно с мен. Спортът е игра, така че е важен стимулът за повече и по-разнообразна игра. Децата са активни откриватели, просто не трябва да им пречим да импровизират в игрите и да преоткриват възможностите си. Ако искам да съм активна в учебния им процес и да е по-целенасочен, бих им показвала различни начини, чрез които да използват тялото си. Самият спорт не е важен, а е важно движението на тялото и е важно какво става с тялото и мозъка в движението. Мисля, че за децата играта е единственият начин да опознават света. Аз лично бих се заела да обяснявам на възрастните как да не спират децата си, а само да им оставят пространство и свобода за движение, защото спортът е негова подкатегория.
Мила: А вашата философия/разбиране относно движението и спорта как се промени в годините? С каква мотивация започнахте, през какво преминахте и къде сте сега?
Крис: От дете тренирам, така че причините ми са се формирали несъзнателно, но по-късно съм си дал сметка, че част от тях е било и желанието да спечеля одобрението на родителите си чрез спортния успех. Мисля си, че като във всяко нещо и за тренировките съществува стълба на осъзнаването – следваме една цел, докато не я изчерпаме от смисъл, и след това минаваме нататък. За себе си – изчерпал съм мотивацията, която идва от стремежа към по-добри външен вид, здраве, постижения, разнообразни способности… Въобще концепцията за “спорт“ и “трениране“ е сменена изцяло с дълбокото осъзнаване, че аз съм тялото си и това е единственото средство да изживявам живота си. Разбирайки ограниченията на това и съществуващите невидими процеси в нас, се опитвам да открия следващия пласт в съществото си. Средство за откриване, развитие, свързване и емоции – това за мен е движението. Тренирането е по-специфичен термин, който се съдържа в голямата концепция на движението, но за мен – то винаги трябва да е свързано с нещо по-висше от просто поредните упражнения. Мисля, че една от големите спънки на хората е нуждата от “причини“. Нямам причини за движението. Така съществувам, така живея. Просто можем да го правим – защо не тогава?
Дани: Моята визия за спорт и движение беше много ограничена преди години. Първоначално това беше съзнателно средство да не стана дебела и разпусната и несъзнателно да изразходя нервността, която не ми даваше да седя на едно място. През времето започнах да гледам на спорта като начин да бъда силна, но не станах силна, защото не знаех как.
Опитвайки различни популярни програми установявах, че мога да издържа много, но че НЕ правя нищо градивно чрез тях. Установих също, че истинските спортни дисциплини за разлика от рекламираните програми развиват много повече умения и че възможно най-глупавият фокус, който може човек да има, е да гори калории или да изглежда така сякаш е силен и/или способен, без всъщност да е истински силен и/или способен. Така имах един преход от повърхностното и чисто визуалното към това да търся в движението градивност, развитие и реален ефект.
Задълбочаването обаче не свърши с това. Това, до което достигнах последната година (благодарение и на Крис), е че движението е начин на самоосъзнаване и себеоткриване, начин да пребориш голямото си его, начин да развиваш умението си да учиш. Много дисциплини и спортове са затворени системи и хората вътре, достигайки едно ниво, започват да живеят със заблуда за себе си и избягват да се излагат на нови предизвикателства, защото ще установят, че ако са много добри в нещо, то в друго са изключително неумели. И вместо да тестват и развиват нови неща, те се задоволяват с това, което могат, само защото не искат да се чувстват зле. И тук е шансът да се пребори егото. Не че е нужно всеки да може всичко, а по-скоро всеки да е трезв за себе си и ограниченията си, но и за възможностите си за постоянно учене.
Като казвам учене, нямам предвид трупане на нови и нови номера за демонстрация. Имам предвид самоопознаване, саморазвитие. Две неща осезаемо се измениха в мен по отношение на спорта. Първото е, че той спря да бъде зависимост и бягство. Второто е, че започнах да интегрирам почивката в него, защото те са самодопълващи се. А това, до което ме доведе практикуването, е едно по-ясно и диференцирано себеусещане на тялото като цялост, на частите му, на емоциите ми, на психичните процеси.
Самото движение не е просто физическа, а духовна практика. Това всъщност е очевидно в много философско-религиозни източни школи. Отделно смятам, че в основата на живота стои движението, че между тях има знак за равенство, че началото на живота е началото на движението.
Мила: Това е много дълбоко и вдъхновяващо❤А кои са хората/нещата, които вдъхновяват вас?
Крис: Упоритостта и способността за промяна ме очарова. Съответно вдъхновение има навсякъде около нас и вътре в нас, стига да имаме очи да видим. Все повече и повече се вдъхновявам от хората покрай мен, отколкото от лицата на големия спорт. Въобще стремежът към живот, надмогването на първичността, на болката и страховете за мен подклажда вдъхновение като нищо друго…
Дани: В първия момент , когато прочетох въпроса, ми дойде наум Идо Портал. Защото това е човекът, чиято философия харесвам, разбирам, опитвам да прилагам. Но всъщност се вдъхновявам от най-вече от природата и нейната интелигентност. Понякога в разговори, в четене на книги, в слушане на интервюта или музика, изпитвам някакво удивление и възхищение от живота. Но не мога да се възхитя от човек например, мога да се впечатля от негова проява или да изпитвам уважение. За мен вдъхновението трябва да идва от един чист, абстрактен, неопределен източник. И някои от нас попадат в този поток, други не. Ако животът сам по себе си не ни вдъхновява, няма какво и кой друг.
Мила: Тук изводът е, че Идо Портал е нечовек! Разкажете ми за него. Кой е той? Вие сте го виждали и наживо..какво е усещането да си близо до него?
Крис: Думите не са добър посредник на нищо от това, което се изживява. Но усещането за мен е сякаш общувам с човек, който вижда и усеща повече от реалността отколкото аз самият, без да го натрапва или изтъква по някакъв начин. Дълбочината и интелигентността му са осезаеми. Но практиката не е той. Той е носител на късчета изживени и преработени фрагменти от реалността. Способен да те накара да видиш старата ситуация по нов начин. Трудно е да не се промениш покрай него. Твърде силно е.
Дани: Аз разбрах за неговото съществуване преди 3-4 години. И той просто беше много впечатляващ и интересен виртуален образ. Година по-късно една треньорка в разговор по темата ми каза, че съществувал и „българският Идо Портал“ . И скоро след това аз поисках да се свържа с този български вариант и той се оказа Крис 🙂 . Малко, по-малко във времето изгледах почти всичко, което има в интернет за Идо Портал. Това, което в началото ме грабна – физическите му умения, започна да губи сила пред друго – начинът му на разсъждаване. Това, което аз съм разбрала от филмите и интервютата с него (ето едно – https://londonreal.tv/e/ido-portal-just-move-documentary-full-movie/), е че той е мултидисциплинарен ‚mover’. Не знам каква българска дума да използвам, със сигурност не и „спортист“. Идо Портал е практикувал много голямо разнообразие от спортове и дисциплини –капоейра, лека атлетика, бойни изкуства, бокс, танци, йога и т.н. Това са нещата, за които аз знам. Доколкото съм наясно той е направил това в търсенето си на нещо универсално за разбиране на човешкото движение. И всички тези изброени и някои неизброени дисциплини намират израз в това, което той преподава, съчетани с духовната му практика. Неговото учение обединява почти всичко мислимо за мен от физическия, психологическия, емоционалния и духовния аспект. То е един вид учение, как да живееш по-истински, използвайки най-простата и сигурна даденост, която имаш в тази реалност и живот – тялото си.
Самият той казва, че не е най-добрият практикуващ и има много по-добри от него, но е сред най-добрите учители, които в момента съществуват. И това не е арогантно.То е просто очевадно.
Аз много исках да се срещна с него и благодарение на Крис това се случи 2 пъти неотдавна.
До сега не съм сядала да обмислям и описвам срещите си с този учител. Със сигурност година-две по-рано нямаше да съм готова за него, защото щях предварително да съм го идеализирала. Той се оказа точно такъв, какъвто можеш да го видиш по всички филми и интервюта с него, няма нищо махнато, нищо добавено, нищо престорено. Може би по-скоро той е пестелив с някои теми, за които по принцип не се говори и е по-добре. Нещото, което веднага се хваща у него е чувството му за хумор и невероятната НЕважност, които си придава. Не, подведох те. Първото нещо, което се усеща е проницателност и интелигентност. Болезнената му откровеност и откритост или ще те обидят, ако се взимаш насериозно, или ще те накарат да го заобичаш, ако знаеш, че си прашинка от прахта 🙂 Обаче всяка конкретика, в която изпадам, описвайки го, някак го лишава от автентичността му.
Усещането в мен да съм близо до този човек е все едно се приближавам до себе си.
Мила: Крис, ти как попадна на Идо Портал?
Крис: Аз попаднах.. на Идо в някое от отвлечените ми застоявания в Youtube (https://www.youtube.com/watch?v=WPnXjFNSf1o). Нещо в това видео ме грабна. Не можех да го обясня, но усещах истинността му. Започнах да го следя, четях всичко, което ми попадне и се опитвах да правя някои от движенията му в коридора вкъщи. Продължих да чета, оставайки вечно недоволен, че така и не съм се срещнал с него. Затова отидох в Дания през 2016г.
Мила: „Идо Портал“ има ли превод? На мен лично движенията, които съм виждала, че прави Идо Портал ми приличат на танц. По време на тренировка има ли музика, която върви заедно с тези движения?
Дани: Аз намерих това значение на еврейското име Ido :“to evaporate and to be mighty“.
С Крис сме коментирали това добро съвпадение Ido= I do, а от друга страна този човек определено е ПОРТАЛ към друг свят.
Да, определено нещата, които прави са взаимствани от танц и сами по себе си могат да бъдат определени като танц. Макар че от това, което той прави с тялото си, сигурно са заснети 10 % .
На класовете му по време на практиката има музика, която на мен много ми допада. Стиловете са различни. Има песни, които са ми станали любими.
Крис: Музиката.. музиката винаги е много подходяща за целите – досега не съм бил на “тих“ клас с Идо, но съм сигурен, че има и такива. Ние сме ритмични същества и музиката ни влияе на по-дълбоко ниво от съзнателното. Определено подходящата музика помага за влизането в търсените състояния. С времето аз бях загубил разбиране за тази човешка пластичност – изменчивостта в настроенията, способностите и състоянията, които са на ежедневно ниво. Музиката е поредното средство, което ни го припомня.
Мила: Наблюдавали ли сте някакъв неочакван допълнителен вторичен ефект от практиката..нещо, което се е променило във Вас, но не сте искали целенасочено и не сте осъзнавали, че го постигате с практиката?
Дани: Нещо, което забелязах и се подобри за точно 2 дена целодневна практика с Идо и екипа му, беше моето неумение да партнирам. Тъй като самата практика залага много на това да сме добри партньори , това поставя пред човек куп предизвикателства като например: да не се самозабравяш, да не ти е най-важно да направиш добър пърформанс, а да помогнеш за създаване на добър учебен процес, да не се опитваш да се изтъкнеш, а да си в услуга, да не прикриваш неспособностите си, а да ги изобличаваш, да не съдиш другите за неспособностите им, а да им помагаш, да не залъгваш другите, че се справят добре също т.е. да си по-искрен, без да си груб. Мисля, че това ме направи и по-добър партньор на Крис, но той да каже.
Самата практика те смирява, което е нещо, което нито съм търсила, нито очаквала преди.
Колкото и да е предизвикателна практиката, парадоксално тя ме научи да си почивам и да се щадя. Но искам да отбележа, че говоря не просто за практиката, водена директно от Идо, но дори за тази, водена от Крис, защото аз се сблъсках с практиката чрез Крис преди да се сблъскам с Идо.
Всъщност от моите наблюдения и разговори с хората по събитията, на които бях, първия път всеки отива за едно, а получава друго. Отиваме за слава, получаваме наранено его. Отиваме да покажем умения, получаваме осъзнаването, че нищо у нас не може да впечатли никой. Отиваме да учим номера, а научаваме за вътрешните си проблеми. Отиваме да сме различни, а получаваме урока, че не сме нищо без хората, с които сме свързани.
Крис: Нищо друго не ми е изменяло представите за себе си така, както движението. Изменило е всичките ми взаимоотношенията – със себе си, миналото, хората, емоциите, мислите… Всичко е взаимоотношения. Аз не мога да съществувам без взаимоотношенията. Чрез искрена, упорита и богата практика е възможно бързо да се намали разликата между възприятията ни и реалността, до степента в която това е възможно.
Обратната връзка от реалността е много по-бърза и директна. Някои неща, които съм твърдял с години са се разпадали в първия досег с истински тест, в който цялото ми същество е въвлечено. Едно е да кажеш “Аз не се водя от егото си“, съвсем друго е да се предадеш на татамито, след като някой ти е заключил ръката. Спрях да бъркам силата с липсата на провокация. Вероятно смирението е най-добрият вторичен ефект, който получавам – виждам, че в един сценарий мога да се справям отлично, но в малко по-различни обстоятелства – да съм напълно безпомощен. Това ме прави по-скромен, по-разбиращ, по-склонен да помагам. И разбира се ме е преориентирало към идеята за адаптивност – физическа и емоционална. Което не значи да не действаш, за да промениш обстоятелствата, а да промениш действията си спрямо обстоятелствата. Истина е, че сме крайно ограничени в нашите способности, но избягваме да го мислим по този начин. Създава твърде много дискомфорт. А тази ограниченост аз съм я превърнал в горивото, което захранва желанието ми за откритие и развитие.
Мила: В главата ми се върти един въпрос, който дори не знам дали е уместен. Чудех се, ако с някого се случи трагедия и той се обездвижи, може ли движението да продължи само в главата му. Вие ако не тренирате ден-два, защото например имате вирус, движението случва ли се в главата ви?
Дани: Това пък е много готин въпрос! Една от най-старите трениращи по метода на Идо е жена-инвалид, обездвижена от кръста надолу. Тя буди възхищение, защото движението й се случва не само в главата, а продължава да е и в тялото й.
Мисля, че движението не спира както метафорично, така и буквално. Метафорично, защото наистина в нас, в мозъка, в тялото се заражда поривът за движение, нуждата за движение, представите за движение. Буквално, защото движението е химичният процес, който се осъществява в тялото ти, работата на органите, дишането( много важен елемент) и т.н. Говорейки конкретно за движението на тялото и чрез тялото, искам да подчертая, че то не е необходимо да се случва под формата на тренировка за определено време с определени упражнения. Човек може да превърне най-простото и автоматично нещо в практика. Например Крис ми обърна внимание на ходенето. Когато се прави осъзнато и по нов начин се превръща в практика – да решиш какъв ще е наклонът на тялото ти, как ще координираш ръцете с краката си, колко бързо, въобще да изследваш тялото си. Идо пък направи една демонстрация – седеше прав пред всички, мълчеше и започна да предизвиква движение в органите си и се чуваше с просто ухо, макар да беше невидимо с просто око. С други думи той се движи отвътре. Самият Идо изследва движението наистина във всичките му аспекти, включително чрез брата близнак или антипода на движението – спирането в тишина. Това е като да опознаеш живота чрез смъртта и смъртта чрез живота.
Крис: Движението на мислите, чувствата, възприятията, сетивата – това е движението отвътре. Движението не спира преди смъртта. Истинския въпрос е колко от него регистрираме, над колко имаме контрол, колко от него управлява нас несъзнателно. Всичко това е в сферата на свободните разсъждения.. За реални ситуации – виждал съм отблизо как дори поправими травми, но свързани с хронична болка и дискомфорт в тялото повлияват на желанието за живот на човека. Нямаме друго средство за изживяване на живота освен тялото – нормално е сериозна травма да измени изцяло мирогледа ни. Но дори тогава – вероятно остава изборът ни как да възприемем себе си, ситуацията, ограниченията и възможностите си… Но на думи винаги е лесно.
Мила: Обмисляте ли вариант за онлайн практики, така че хора, които не живеят в София също да се докоснат до Идо?
Дани: Тук аз ще се наложи да съм лаконична, защото аз не съм в позиция да предложа такова нещо.
Идо и екипът му предлагат онлайн обучение. Крис надявам се ще го направи също и аз бих му помогнала.
Засега аз се опитвам в Пловдив да правя, каквото мога сама, защото с Крис сме по за два дена заедно. Отделно толкова много материал се трупа от дори една двудневна среща с Идо ,че спокойно можеш да си го работиш една година. Имам двама-трима души в Пловдив, на които съм показвала или разказвала за тази практика, но те не показаха траен интерес или дълбоко разбиране. Така че интересно ми е какво ще донесе бъдещето за тази практика по нашите ширини.
Крис: Онлайн не може да се работи с тези идеи, за жалост. Аз имам нужда от контакта с хората – близостта, искреността, емоцията. Там се ражда потенциал за промяна, за развитие. Всичко друго е на ниво “упражнения“, което мен не ме задоволява. Посланието не може да бъде предадено добре чрез думи – трябва да се изживее. Точно заради това държах тя да присъства с мен на някое от планираните събития за тази година. Защото усещах, че аз съм притеглен много силно към нещо, което ако беше останало несподелено, дупката между нас щеше да стане непреодолима.
0 Коментара